Изморих се. Време е пак да напиша нещо. Нещо, което няма смисъл, но все пак трябва да го излея някъде. Всички го говорят, всички го мислят - никой не го казва.
Когато останеш сам, тогава осъзнаваш колко използван си бил. Когато останеш сам с мислите си, тогава нареждаш живота си. Когато погледнеш извън кутията на живота, тогава виждаш истината, която ти е бягала толкова време от погледа. Търсил си я, но е бягала. Един умен човек ми каза "Всеки общува с някой с цел. Никой не общува безцелно с някой". Излезе прав. Всеки те търси с някаква цел. Независимо дали е материално, независимо дали е любов или сходни интереси....
Ами ти ? Ти живееш. Живееш за някого. Даваш всичко от себе си, този някой да е добре в твое присъствие. А после ? После нищо.... Бил си цел, запълване на времето, докато дойде по-интересното, докато си стъпи на краката. Кавто става когато ти имаш нужда от този някой ? Той е далеч, няма го, няма го там за теб, както ти си бил там за него. И какво, драги читателю, ще се обърнеш и ще си кажеш "ама животът е курва, не прощава на никой!"... Не, не си прав! Колкото и да се стремя да не заприличам на другите, толкова животът ме кара да заприличам на тях, че да мога да бъда разбран. Хората са овце, коне с капаци, не харесвам хората. Странни са. Да давам ли примера как всички плачат за обич и рабирателство, а като им го предложиш го отхвърлят с лека ръка, защото нямаш кола за 50 хиляди, апартамент в голям град и собствен бизнес ? Айде, няма нужда.
И малко или много, с течение на времето, заприличвам на всички останали. Приятно е, странно е.
Чувствам се разбран, но не на мястото си.
