47 години от подвига на старшина I степен Димитър Атанасов Димитров

Матросът
Димитър Атанасов Димитров е роден на 7 септември 1943 г. в село Сушица, Великотърновско в семейството на дърводелеца Атанас Тасев, когото не помни. Малкият е на около година, когато бащата е позован под знамената в последната световна война, от която не се завръща - загива при взрив на мина край Мохач в Унгария на 30 март 1945 г. Майката създава ново семейство и осиротялото момче остава на грижите на баба му Кина, която то по-късно ще нарича "майка". Нижат се трудни години и всички си затварят очите, когато поотрасналият Митко се хваща на работа тук-там далече преди разрешената от закона възраст.
През октомври 1962 г. донаборникът получава повиквателна за военна служба. Тя започва в Школата за химици в Горна Оряховица, после неочаквано продължава във флота - химик на голям преследвач на подводници във варненската военноморска база. Сменил зелената с матроска униформа, младежът, който само веднъж е виждал море при една ученическа екскурзия, още в първите писма до "майка" си ще сподели: "Тук всичко е хубаво, добре направиха, че ме пратиха във флота."
На кораба службата тече по флотските канони. За екипажа химикът е Митко. Той излъчва отговорност и откровеност, готовност за приятелство и помощ. Оценяват го и началниците - със следващо звание "старши матрос" и следваща длъжност "командир на отделение химици". Всички знаят любимата му песен - за зелените поля, и житейската мечта - да стане капитан на траулер. Толкова много му е харесало морето. Но до края на тогавашната тригодишна военноморска служба няма да му достигнат малко повече от 6 месеца.
Дали подвластен на онази ценностна система или воден от собствения си морал, отговаряйки на въпрос на една анкета, без да знае, че съвсем скоро ще превърне думите си в дела, бъдещият герой ще дефинира що е героизъм в мирно време - "стриктно изпълнение на Корабния устав и законите на НРБ, а това значи да бъда честен и храбър, да не жаля живота си в защита на Отечеството, да не се плаша от трудностите, когато сме на плаване, да обичам нашето родно море".
Произшествието
В слънчевия следобед на 4 март 1965 г. в спокойно море безименният голям преследвач се завръща от поредното плаване. По плана предстои последното учение - унищожаване на плаваща "мина". До базата остават около 12 мили. Подривната команда се готви да отплава с корабната лодка към "мината", а за да не им пречи двама матроси трябва да оставят оръжието си - карабина и автомат, на борда. Според една непълно препредадена заповед един матрос трябва да ги вкара във втори погреб. Матросът се спуска по трапа, оставя карабината и се заиграва с автомата. Дърпа рамата назад, натиска спусъка. Не последва щракване. Любопиткото освобождава предпазителя и повтаря операцията, без да съобрази, че автоматът е с пълнител и без да подозира, че пълнителят е зареден с патрони. Последват два изстрела, улучени са снарядите, зарядите им се запалват и започват интензивно да отделят дим и газове. В погреба се съхраняват стотици снаряди и дълбоководни бомби. Неминуемото им взривяване прави гибелта на кораба колкото реална, толкова и близка.
Дотичал от мостика, в погреба се спуска командирът на кораба. За кратко вътре е и старши помощникът. След тях влизат главен старшина Васил Вачев и старшина II степен Васил Ангелов. Скоро и на Ангелов му прилошава и е издърпан през люка. Вачев е в погреба няколко пъти, той подава на палубата горящите чохли. Като другите без заповед в отровната паст влиза старши матрос Димитров. Нали е химик? Но вътре не може да се диша. Химикът се показва от люка и иска противогаз. Дават му го. В погреба шурти вода от шланговете, огнището на пожара не е открито, вече нищо не се вижда от гъстия дим. Окулярите на противогаза се изпотяват и Димитров го сваля. Заедно със старшината продължават да търсят опипом съскащите снаряди. Изминали са не повече от 15 минути, откакто химикът е в погреба, и вече успява да подаде през люка деформираната и нажежена фатална кутия със снаряди. Чевръсти ръце я поемат и хвърлят зад борда.
Надвисналата над кораба опасност е ликвидирана. Преследвачът се завръща в базата. За доброто име на екипажа той е призован да не споделя за случилото се. След вечеря старши матрос Димитров се чувства зле, откаран е по спешност във Военноморската болница. Поема го дежурният лекар, вика невролог, после терапевт. Към полунощ започва подаване на кислород. През деня положението се влошава още повече, на 6 март белодробното отравяне побеждава. След два дни матросът, спасил цял екипаж, е погребан в родното му село с военни почести. Във Варна всички търсят истината - едни за оправдание, други - за поука, трети - за наказание.
Признанието
Във военния флот никога кораб и екипаж не са били толкова близо до гибелта. Затова подвигът, а и последвалата нелепа смърт превръщат старши матрос Димитров в "първия мирновременен военноморски герой" - класификация, която представлява и мотив, и същност на една безпрецедентна, но посмъртна признателност. Преди нея обаче е гласността. Пръв нарушава мълчанието военният вестник "Народна армия" (17 март), следва го флотският седмичник "Димитровска вахта" (19 март), варненският "Народно дело" (2 април), столичният "Народна младеж" (16 април), великотърновският "Борба" (29 април), отново "Народна армия" (1 май), официозът "Работническо дело" (3 май), отново "Димитровска вахта" (7 май) и други.
Официалното признание тръгва по-късно по йерархията отгоре надолу. "За спасяване на боен кораб и екипажа му" указ на Държавния съвет No 324 от 30 април награждава посмъртно химика със златната звезда на "герой на социалистическия труд" и орден "Георги Димитров". Със своя заповед No 143 министърът на отбраната на 15 май го зачислява завинаги в екипажа на спасения преследвач и разпорежда паметни плочи в чест на героя да се установят в родното му село Сушица и в района на рейдовия пост във Военноморска база Варна. На свой ред командващият флота присвоява на старши матроса звание "старшина I степен".
През месец юни същата година за събитието разказва Военноморският музей със специален кът. На 6 март следващата 1966 г. при откриването на паметника на старшина I степен Димитров до рейдовия пост в базата баба Кина предава златната звезда и ордена на музея. През 1968 г. е открит гранитен барелеф на загиналия матрос. В родната му къща в с. Сушица музейна експозиция се открива на 4 септември 1967 г., а на 31 май 1975 г. - моряшки парк и паметна плоча. Военният флот подпомага двете начинания общо с 32 вещи и предмети. Първата брошура за подвига Военноморският музей издава през 1971 г., а през 1976 г. доц. д-р Владимир Павлов - биографичен очерк.
Случилото се във флота има широк отзвук в творческите среди. Най-бързи са поетите. Първите си стихове за събитието Атанас Стоев пише след десетина дни. После излиза неговата "Балада за моряка и смъртта". Следват стихове на Цветан Спасов, "Реквием за моряка" на Николай Зидаров, поемата "Баладичен рейд" на Евстати Бурнаски. Още в първите месеци след гибелта на химика подвигът му вдъхновява документалния филм "Матросът от зелените поля" на Г. Амурков, скулптурата на Д. Денчев (мичман от Бургас), картината на съветския художник А. Самсонов, очерка "Един пример повече" на Й. Радичков - сетнешния класик тогава е само на 36 години. През 1969 г. излиза и повестта на Кръстю Кръстев "Когато слънцето изгрява".
В средата на 70-те години във флота 5 март е обявен за Ден на матроското другарство и героизъм в мирни дни. Морално отличие на името на старшина I степен Димитров се връчва ежегодно на матросите-отличници в бойната подготовка. С неговите звание и имена на борда един военен спомагателен кораб (изведен от строя през 1994 г.) от Военноморска база Варна плава в Черно и Средиземно море.
Резонанси
След произшествието на преследвача, паралелно с растежа на посмъртната слава на химика, без да й се противопоставя, набира сила простичкият и логичен извод на специалистите, че ако нямаше произшествие, нямаше да има нито смърт, нито герой. Категорично положителен е отговорът на въпроса можеше ли да бъде избегнат неволният изстрел - ако матросът бе запознат с автомата, ако не бе нарушено изискването да не се вкарва заредено оръжие в погреба, още повече, че в него имат право да влизат ограничен кръг длъжностни лица, сред които конкретният виновник за пожара не попада. Друга група въпроси засягат начина на гасене на така или иначе възникналия пожар, наличието и годността на определени типове индивидуални защитни средства, както и недопустимото изпотяване на окулярите на противогаза. Още по-морално чувствителни са въпросите за скоростта и качеството на командирско-лекарските реакции за здравето на матроса.
От всички десетки публикации за флотския случай единствен Йордан Радичков в чудесния си очерк в юлския брой на сп. "Български войн" от 1965 г., проследявайки събитията на 4 март до полунощ, "между редовете" и безименно произнася своята разбираемо адресирана и категорична морална присъда.
С друга присъда завършва съдебно дело No 25/1965 на Варненския военен съд. Тя лишава от свобода за една година прекия причинител на пожара, който за добро поведение е освободен от дисциплинарния батальон след 7 месеца. Следователят не намира основание да прехвърли нито един от дузината свидетели в категорията на единствения обвиняем. Материалите по делото пазят фрапиращото и диаметрално противоречие между изводите на двете вещи лица. Химикът допуска, че при няколко "ако" в действията на длъжностните лица и лекарите би могло матросът да бъде спасен. Лекарят смята, че след 15 минути в тази отровна среда при никакви обстоятелства и лечение човек не може да бъде спасен.
Независимо от решението на съда в секретни заповеди всички длъжностни лица по цялата йерархия, пряко или косвено замесени в произшествието, получават сериозни служебни наказания, провеждат се съвещания, анализи, занятия, преработват се документи и т.н. Въпреки всичко на 9 декември 1973 г. във Военноморска база Бургас се ражда вторият мирновременен флотски герой. По аналогичен начин след потушаване на избухнал на боен кораб пожар, отровен от газовете, загива старши матрос (посмъртно - старшина II степен) Стефан Михалев Димитров от Созопол.
Днес, четири десетилетия след саможертвата му, спасила от явна гибел боен кораб и екипаж от 57 души, името старшина I степен Димитър Димитров не носят кораб, ден или награда, а музеят в Сушица... Но Военноморският музей показва 4 експоната в залите, пази в хранилищата си 38 предмета, 13 спомена, 34 документа и 68 оригинални снимки, а в гардероба - 7 атрибута от униформата на химика, в това число и онзи фатален противогаз. Всяка година военните моряци от варненската база отбелязват подвига на своя предшественик. Друга тема е как съвременните платени екипажи разбират героизма и другарството в мирни дни.